Комплексът Барбикан

Утопия превърната в реалност или бетонно чудовище в сърцето на Лондон.

Разглеждайки Гугъл Мапс в търсене не забележителности, които да си заслужават посещението и безкрайното пътуване в претъпканото метро, попадам на ... необичайно структурирана и организирана част в центъра на Лондон, която събужда любопитството ми. 

Защо ли? Ами леко ми напомня на нещо - наполовина на панелен комплекс, наполовина на площад на малко българско градче. И това насред Лондон - чудо невиждано! Достатъчно съм заинтригувана, за да пожертвам 2 часа от живота си в път до там и се запътвам към Барбикан. Звучи ми като име на варварски вожд, но се оказва, че комплекса е кръстен на специфична техника за изливане и формоване на бетон, която е използвана при построяването му. Интересно!

1. 3-те тригълни жилищни кули - едни от най-скъпите за живеене места дори и към настоящия момент. 2. Барбикан център - Културно средище с множество зали, театрални и кино салони, където постоянно се организират интересни и понякога противоречиви пърформанси, които се възползват от двойнствената природа на това място, за да демонстрират различното. 3. Жилищните структури в Барбикан. 4. Зелените площи в комплекса - и много, и поддържани. 5. Училище. 6. Уникална оранжерия, която често се превръща в сцена на интерсени представления и лични празници, като сватби например. 7. Място за пазар и похапване, известно с един от най-добрите ресторанти в Лондон.

После се запитвам: Цял квартал? В центъра на града? Как става това, при все, че целият Лондон е презастроен и се пука по шевовете от хора и сгради?

Барбикан – проект за възобновяване на част от Лондон.

Идеята за това място се е зародила още през 60-те години. Тази част на града е една от най-пострадалите през Втората Световна Война. Бомба е паднала точно на това място и то е като кратер в тъканта на града години наред, докато точно тази област не става част от плана за регенерация и повторно съживяване на пострадалите зони на Лондон. Задачата е поверена на архитектите Чембърлейн, Пауъл и Бон. До тогава те са известни само с приноса си към изграждането на социални жилища, които са нискобюджетното решение за бедните прослойки на обществото и не блестят с особено изящна архитектура. След 11 години обсъждане и дебати по строителството, то започва през 1971. Ако се опитаме да приравним бюджета, който е отпуснат тогава за построяването на Барбикан към днешните стандарти, то той би бил впечатляващите 500 милиона паунда. След почти 12 дълги години на строителство, Барбикан е официално открит от кралицата през 1982 година.

Тогава, когато е създаван и реализиран проекта, в света на архитектурата вече отдавна се е появил Модернизма, принципите му са възприети и се прилагат от много архитекти ... освен от създателите му. По това време се заражда и т.нар стил Брутализъм. Това е и причината планът на комплекса да напомня нещо близко и познато. Този стил е широко разпространен и в България. В него са построени множество сгради в София, например Зала Фестивална. У нас този стил неправилно се обвързва с комунизма, поради това, че времето на развитието им съвпада. Все пак е важно да се знае, че това е международна тенденция. В основите на брутализма лежи идеята, че сградата трябва да е такава, каквото е, без да се търси начин да се ′′украси′′ същността й на ′′машина за живеене′′. Често се използва видим бетон като ′′най-откровената′′ изява на структурата на сградата. Но да се върнем на:

Барбикан – утопично-иновативен и приятно изненадващ.

Макар познанията ми по история на архитектурата донякъде да са ми дали представа какво да очаквам, попадам там, пристигайки на метро станция Барбикан разбира се, и съм изнендана и впечатлена едновременно.

Естествено, че не виждам тази схема, а я изпитвам докато тече пътуването ми от метрото до същинската част на комплекса. Това, което много силно ме впечатли, е разслояването на движението. Паркингът за автомибилите е разпожен на най-долното ниво, след него, но все още под земята, е уличното ниво, където можеш да видиш само автомобили и нищо друго. И на следващото ниво става ясно защо: Пешеходците и велосипедистите се движат на други 2 нива, отделени от трафика. Колкото и учебници да си прочел, свързани с идеите на модернистите именно за това - за диференциране на движението, усещенато да попаднеш на място, където това е реално изпълнено, е доста особено.  За съжаление, не всички от утопичните идеи на модернистите за идеалният град са се реализирали в течение на времето и повечето от тях са останали само на чертожната дъска, тъй като са били считани за доста радикални. Дълги вити рампи ме отвеждат на ′′правилното′′ за мен като пешеходец ниво. И да - радикално ново е усещането да си над 4 нива на транспортни комуникации, движейки се по мостове и променади необезпокояван от светофари, пешеходни пътеки и автомобилни клаксони.  

Оглеждам се наоколо и забелязвам тежките месингови дръжки на вратите, затъмнени стъкла, леко поизносените червени килими във фоаетата и започвам да си мисля: ′′О, да, дойдох в Лондон, за да видя каквото мога да видя и в обредния дом в Русе!′′. И въпреки лекото си разочарование продължавам да вървя по дългите коридори, подпрени от масивни бетонни колони. И, ооо, да - изведнъж попадам в рая! Най-накрая излизам на открито. Виждам слънцето, времето е чудесно за разходка и кафе на открито. След всичкия бетон, през който минах, сега съм в чудесна градина в сърцето на комплекса. Вода, малки фонтанчета, големи фонтанчета, дървета, които изглеждат толкова стари, все едно са били там и преди да се построи това чудовище.

Барбикан, утопичен или не, е изградин с удобства за хората, които са актуални и дори още по-желани днес.

Обстановката е повече от приятна. Тук, вътре в Барбикан, не чуваш коли, нито имаш това усещане за препускащия град, който никога не спира. В градините всичко изглежда спряло (някъде около 1982). Нито сградите са модерни, нито пък подхода към озеленяването. Но странно, това не те отблъсква, а напротив! Привлечен си от доброто състояние на всичко старо и към положителното отношение, което явно англичаните са изградили към това място. Грижливо са реставрирани някои от пейките, зеленината се поддържа такава, каквато е била по проект, без опити да се модернизира или осъвремени. 

И днес жилищата в този комплекс са едни от най-скъпите в Лондон именно заради факта, че те са просто добри за живеене. Големи прозорци, просторни помещения. Иновативни за времето си решения на интериора. Това продължава да буди интерес и хората все така искат да живеят тук.

Експериментално не означава непременно нефункционално.

Благодарение на множеството експериметални за времето си идеи, като разслояването на трафика и иновативната организация на жилищните единици, както и строгата ограниченост на достъпа през нощта, са превърнали това място в едно от най-сигурните в Лондон, където престъпността на практика липсва като фактор изцяло. Целта на архитектите е била комплексът да си е самодостатъчен. В него да има всичко, което може да ти е необходимо в ежедневието - спортен комплекс, център за култура, магазини, ресторанти и дори училища и детска градина. Звучи ви познато, защото комплекси от подобен тип днес се строят и в София, но аз бих казала, че те са едно бледо и доста закъсняло копие на това, което може да се види в Барбикан, в сърцето на Лондон.

Бих препоръчала на всеки, който посещава Лондон да иде и да посети този комплекс. Той може и да не е сред неизменните и супер популярни туристически атракции, но определено си заслужава. Дали ще ви се стори като бетонова отживелица или като прекрасно и очарователно с различността си място, няма значение, защото и в двата случая ще е екстремно и непознато място в сравнение с това, което сте виждали и ще го запомните!

Повече за авторката на текста и снимките арх. Христина Христова, може да научите тук.

Източник: Христина Христова